Стана уж случайно.
Сутринта правих нещо, май говорих с някой по телефона, и може би, някъде след половин час (не съм напълно сигурен) забелязах очите й.
Гъста коса, високи скули, изведнъж се сетих как снощи бяхме заспали. И какво правихме преди това се сетих също, как непринудено си говорихме за вечните неща.

И отново проблясък от снощи - коса, дълги крака, супер къса пола, потник черен прилепнал, и ципът е отзад. Нощен булевард и, по дяволите, този странен навик да се шегува на тема Бог.

- Стига се мота наляво надясно. 18 имаш ли поне?
- Аз ли? Имам, имам много повече.
- Чудесно. Можеш да си ходиш.

И така - седи на леглото, облечена само в сутрешни слънчеви лъчи. Гледа ме, неочаквано мъдро и странно, чак лекия пиянски глад изчезна някъде.
Казва ми:

- Аз съм твоята смърт.

Повярвах й, не знам защо, но повярвах веднага. Забих логически, никакви доводи, нищо. И дори не извадих бръснача на Окъм, ами питах директно:

- Кога?
- Не че ще е много скоро. Поне 40 години още. Може и повече. А ти не се страхувай. Няма да те изям. Малка съм съвсем.
- Нали каза, че имаш 18?!
- Имаш си пълнолетна смърт. Не се страхувай, не ти желая зло. Просто се отбих при теб по-рано.
Ти толкова се страхуваш и по-глупав ставаш със всеки изминал ден,
не спиш нощи наред, биеш се, ходиш да се правиш на герой. Разбери, така ще умреш по-рано, отколкото ще умреш!
Пушиш, не мислиш, четеш всякаква помия. Постоянно си груб, непрекъснато пиян.
Един вид талантлив, неотстъпчив, а всъщност те е страх от живота.
Само не ми обяснявай, че смъртта не съществува. Аз съществувам. Тук съм пред теб.
Харесвам черния цвят. Харесвам котки, книги, цветя. И теб харесвам.
Сега си тръгвам. Ще се променя, ще ти донеса покой един ден, но ти ме запомни такава, каквато съм сега.
Не се страхувай да живееш. И от мен не се страхувай. Не съм чак толкова грозна.
Добре де, какво я въртиш тая чаша сега?
- Ти...такова...защо не останеш за кафе?